Създадена от лявото ребро на Адам жената е „осъдена” векове наред да бъде просто помощник на човека (мъжа). През тези „несправедливи времена” разказите за произхода на жените се множат: „От козата произлиза формата на жената, от лисицата окосмяването, от пчелата сладострастието, от пора миризмата, а магарето я е продънило с ритник и затова vulva-та й дъно и насита няма.” Тези лъжи стават причина през 19 век да се появи новата социална религия – феминизмът.

 

Да толерираш някого е проява на сила; да бъдеш толериран е приемане на позицията, че си слаб. Жената, на която е предопределена единствено обслужваща функция на мъжа и изобщо на човешката раса, векове наред се бори с толерирането. Тя не иска да бъде толерирана, защото това не й дава свобода. Напротив – превръща я в марионетка в нечии мъжки ръце. Ето защо още през Средновековието се заражда една undergraund вълна, която в началото на 18 век прераства във феминизъм. Тази дълга битка за равноправие между мъжете и жените днес се е разраснала до чудовищни размери. Благодарение на биолозите, жените феминистки си извоюваха съществуването на „хапчето против забременяване”. През 2002 година в своя „Консумистически манифест” философът Норберт Болц пише: „Днес жените контролират възпроизводството. Поради това мъжете все по-често отказват да носят отговорност за последствията от една връзка с жена. Раждаемостта драматично намалява. Парадоксално е, но тъкмо в това благоденстващо общество разноските за отглеждане на дете са наказателно високи. Покрай самотните майки ние вече привикваме към ултрамодерното положение: възпроизводство без семейство!” Днес голяма част от обществото смята, че този процес е гибелен за човешката цивилизация. Феминизмът и хедонизма превземат света. Болц обаче пита иронично: „Какво му е лошото на всичко това, щом хората ходят навреме на работа, подчиняват се на светофарите, рециклират бирените кутийки и не посягат на благоденствието и достойнството на другите?” Каквато и да е истината, едно е сигурно – „вторият пол” успя да преодолее толерирането и да си спечели така мечтаното „взаимно уважение”. Но пътят до тук е дълъг, осеян със страдания и покруси. Мери Уолстънкрафт, Джейн Остин, сестрите Бронте, Джордж Елиът, Жорж Санд, Емили Дикинсън, Вирджиния Улф, Симон дьо Бовоар, Ева Енслър са само една малка част от феминистичното писателско съсловие, което се появява през последните 200 години. Началото обаче е поставено векове по-рано.

Под расото на една монахиня

В малкото немско селце Бермерсхайм било време на гроздобер. Оскъдното население от 54 човека прибирало богатата реколта. Хилберт Бурграф (Hildebert Burggraf) бил единственият благородник по тези земи, а неговата съпруга Мехтхилд (Mechthild) трябвало да роди всеки момент 10-то си дете. Тя била единствената останала в селото, заедно с 9-те си деца. Тъкмо в този ден през 1098 година на бял свят се появила Хилдегард Бурграф. След години в една от книгите си тя пише: „Когато бях на 7 майка ми разказа, за моята поява. Родила съм се с помощта на най-голямата си сестра Гретхен. Тя срязала пъпната ми връв и измила телцето ми от родилната кръв.” Още едва на 6 годишна възраст с Хилдегард започнали да се случват странни неща. „В съня ми ме спохождаха ангели и светци. Една нощ ми се яви сам Господ Бог. Все образи, които тогава не разбирах. Разказвах за виденията на родителите си, а баща ми казваше – Не се плаши! Това е дар. Дар от небето. Ще дойде време, в което ще трябва да се отдадеш на Него и да му служиш до гроб.” Хилберт Бурграф учи най-малката си дъщеря на латински и старогръцки език. Преподава й алхимия и я въвежда във философията на Платон, драмите на Софокъл и Есхил. Бащата на Хилдегард старателно я запознава и със значението на жената според Аристотел: „Така, както понякога от осакатени произхождат отново осакатени, а понякога не-осакатени, така от една женска понякога произхожда също женска, но друг път не женска, а мъжка. Женската е като осакатен мъжки плод, а месечния цикъл е семе, но не чисто семе. Защото му липсва нещо, извора на живота… Защото този извор се съдържа само в мъжкото семе.” Дали поради това или заради същинска вяра, Хилберт изпраща дъщеря си в манастир точно на нейния 8 рожден ден. 4 години невръстната Хилдегард изкарва затворена в тъмницата на Бенедиктинския манастир в планината Св. Дисибоде. Ежедневните изтезавания с камшици продължават цели три години, а самобичуването е задължителен ритуал. Всичко това е част от възпитателния процес и е подготовка за приемане на монашески обет. На 18 години Хилдегард се сбогувала с косите си и покрива тялото си одеждите на монахиня. През 1136 година тя, заедно с още няколко монахини, се налага да напусне манастира. Тя сама проектира нова манастирска обител в град Бинген. Днес на това място се издига базиликата „Св. Мартин”. През целия си живот отдадената на Бог Хилдегард не престава да се занимава с алхимия и естествознание. Прави дисекции на множество животни и описва как функционират различните им органи. Изследва растителния свят и лечебните свойства на билките. Занимава с композиране на музика, както и с рисуване. Написала е повече от 15 книги, които тя сама илюстрира. През 1151 година в една студена ноемврийска вечер във Ватикана попада последната книга на Хилдегард „Scivias” („Научи пътя на Господ”). Папа Евгений III реагира остро и забранява разпространението на книгата с внушителния обем от 600 страници. Причината затова е в това, че Хилдегард описва нещо, за което никой до този момент не е подозирал, че изобщо съществува. Нещо, което тя назовава с гръцката дума – orgasmos (оргазъм). „Когато жената люби мъжа, чувството на затопляне в нейния мозък, което изгаря със сладострастна наслада, пренася усещането на тази страст и призовава изпускането на мъжката семенна течност. И когато семето попадне на точното място, тази бурна топлина се пренася от мозъка в семето, където се задържа и когато женският оргазъм свърши, всички части, които били отворени по време на менструацията се затварят силно като мъжки юмрук.” Любопитен е фактът как Хилдегард е посветена в тайните на оргазма? Тази тайна монахинята е отнася в гроба със смъртта си на 17 септември 1179 година. Изследователи на живота на Хилдегард твърдят, че има две основни възможности. Краткотрайна греховна любов с една от монахините, която се е грижила за нея преди още да положи обет за послушание. Или дълготрайна връзка с един монах в Бенедиктинския манастир. Двамата се запознават още докато Хилдегард понася възпитателната сила на камшиците. Цели 40 години след това те продължават да се срещат тайно извън манастирската обител. Първата версия за любовни взаимоотношения с жена е опровергана от самата Хилдегард: „… най-долна е жената, която поема по сатанинския път да играе мъжката роля, съешавайки се с друга жена. Това е жената, която се отдава на зли дела…“ Втората версия остава загадка. Въпреки това Хилдегард от Бинген и до ден днешен е почитана като светица, макар католическата църква да отказва да я канонизира като такава. Хилдегард е първата жена, която дръзва да препише на жената една друга социална роля, твърде различна от тази на Аристотел, в която в онези времена са вярвали всички.

Краят на мълчанието

Тези текстове тънат в забвение до началото на 1780 година, докато препис на книгата „Scivias” попада в ръцете на една френска дама от съмнително потекло. Тя е Олимп дьо Гуж. Родена на 7 май 1748 година в семейство на месар и шивачка Олимп израства като свидетел на всички побои в нездравите родителски взаимоотношения. „Баща ми се държеше с мама като че тя да е негова вещ. Нещо като четка за обувки, като чесало. Нещо като парцал. Биеше я до кръв, а когато мама се опиташе да избяга, той я затваряше в стаята и не я пускаше със седмици. Мама не смееше да се оплаква. А и нямаше на кого. Тогава всички жени бяха в нейното положени. Не жени, а предмети.” Тези ранни сътресения карат Олимп да се превърне в ярък защитник на жените. През лятото на 1780 тя, заедно със своя приятелка е на разходка в Монтобан, Франция. Двете посещават гробницата, която е скрита зад най-голямата винарска изба в града. Там Олимп се сблъсква с ръкописа на Хилдегард и той се превръща в нейна Библия. В същата тази гробница по време на Втората световна война в продължение на седем месеца френското правителство укрива картината на Леонардо да Винчи „Мона Лиза”. На 26 август 1789 във Франция се появява първата в света „Декларацията за правата на човека и гражданина”. Въпреки че описва правата на човека, всъщност тази декларация дава права единствено на мъжете. Олимп дьо Гуж пише: „Жените продължават да бъдат лишени от право на глас (б.авт. Право на глас жените упражняват за първи път чак през 1946 година), на достъп до обществени длъжности, на собственост, на полагане на доброволен труд.” Възмутена, две години по-късно през септември 1791 дьо Гуж съставя и прокламира „Декларацията за правата на жената и гражданката“. Това и печели единствено неприятели, а през 1793 е заловена и обвинена в държавна измяна. Така на 3 ноември, на възраст 45 години, главата и е отделена от тялото публично чрез гилотина. Но нейната „Декларация…” се превръща в първият голям политически пробив на феминизма. И ако Хилдегард от Бинген е лишена от прозвището феминистка, заради отдадеността й на Бог, то жената с мъжкото име Олимп дьо Гуж е обявена за една от първите феминистки в света.

Куртизанката в мъжки дрехи

Франция, Париж, дъждовната вечер на 1 юли 1804 година в дома на семейство Дюпен се ражда Амандин Орор Люсил Дюпен. Тя е първото и единствено дете на Морис Дюпен и Антоанета-Софи-Виктория-Делаборде. Морис произлиза от аристократичен род – внук на маршал генералния секретар на Франция и далечен роднина на Луи XVI. Когато се ражда Амадин баща й е огорчен: „Трябваше да бъде момче. Аз мисля, че Бог ме наказва.” Морис Дюпен умира само 4-години след това и не успява да види, как божието наказание се превръща в благословия. Амадин – родена жена, нахлува мъжки панталони, поставя изкуствен мустак и сама кръщава себе си Жорж Санд. Бъдещата писателка е получила възпитанието си от собствената си баба. „Бях отгледана от старица. Мъдра старица, която ме научи да бъда свободна и щастлива.” са последните написани думи от Санд. А образованието си получава в английския католически манастир в Париж. Амадин се жени за първи път на 19 години за барон Казимир Дюдевант. Този брак се оказва приемливо изгоден за нея. Освен, че и печели титлата баронеса и високо обществено положение, тя става майка и на две деца – Морис и Соланж. Всичко прилича на една добре скалъпена приказка, до момента, в който Амадин не се запознава с един младеж на име Жюл Сандо. Сам той писател, бързо успява да впечатли интелектуалката със своите пиеси и разкази. Така Амадин посяга към писателското перо и започва работа по първата си книга „Rose et Blanche” („Розово и бяло”), която е отпечата през 1831 година. Като подарък от Жюл Сандо Амадин получава разрешени да използва името му за творчески псевдоним. Така младата писателка тръгва по пътя към своето „възмъжаване” и приема името Жорж Санд. „Бързо развихрилата се любов угасна твърде бързо. Само след една година вече бях взела всичко от този мъж. Той не ми беше интересен. Караше ме да се чувствам като растение изтръгнато от своята саксия.” Авантюристичната връзка, за която Казимир не знае нищо се разпада. А Жюл Сандо прави три поредни опита за самоубийство. Санд е категорична: „Няма да се върна при едно дете, което не знае каква ценност е животът му!”. Всъщност Санд няма да се върне, защото в полезрението й вече е попаднал Проспер Мериме. Драматург, историк и археолог Мериме впечатлява Санд още, когато той се запознава с нея с думите: „Жените стават кротки и тихи единствено, когато ги сполети нещастието от любовната разлъка. Кого зарязахте мадам?” Същата вечер Санд е в леглото на високопоставения Мериме, който по това време е главен инспектор на историческите паметници в Париж. И макар че, по думите на самия археолог„Санд беше блестяща любовница!”, Мериме играе двойна игра. По това време той е в любовни взаимоотношения с испанската графиня Монтижьо. За съжаление на баронесата Санд, графиня Монтижьо се превръща в творческото вдъхновение на Мериме за написването на новелата „Кармен”. Новела, която през 1875 година ще стане основа за създаване на либретото на едноименната опера на Жорж Бизе. Когато Жорж Санд разбира за похожденията на любовника си скъсва всякакви отношения с него и до края на живота си, при всеки удобен случай, не пропуска да отбележи: „Това е човек, който никога няма да разбере от какво се нуждае една жена в леглото. Инфантилен дъртак и слаб писател.” Така Жорж Санд се хвърля в прегръдките на Алфред дьо Мюсе. В писмо до свой близък приятел Жорж пише: „Аз се влюбих в него от пръв поглед. Казвам това сериозно. Това не е мимолетен порив. Това не е каприз, това е голямо чувство, на каквото е способна само една жена.” Мюсе не остава безразличен към младата писателка, но… той не одобрява факта, че трябва да бъде втори. Санд взема решения да се разведе с Казимир Дюдевант. Той все още не е разкрил любовните залитания на обичаната си съпруга. Всъщност Жорж играе ролята на идеална съпруга прекрасно. За да прикрие връзките си с други мъже и дългите отсъствия от дома, използва собствените си деца. Те са непрекъснато с нея, нейното неоспоримо алиби. А когато се нуждае от усамотяване, Санд просто оставя децата в съседната стая. Децата мълчат, а бащата разбира истината чак когато Жорж иска развод. Получава го, но с цената на голям обществен скандал. „Жена изчадие, жена боклук!” крещи насъбралата се пред съда тълпата след бракоразводното дело. Писателката не съжалява за случилото се. Вече е свободна, а в новия й дом се настанява голямата любов – Алфред дьо Мюсе. През целия си живот Санд не изневерява единствено на писането. Възпитана строго, тя отделя всеки ден по осем часа за писане и нещо не е в състояние да промени този режим. Дори когато е на екскурзия. През 1835 Санд и Мюсе са на почивка в Италия. По време на престоя си там разведената баронеса се разболява от остра форма на дизентерия. Въпреки това тя продължава да полага всеки ден осем часов писателски труд. Младият Мюсе раздразнен от факта, че болната Жорж не го допуска в леглото си, но се отдава на писането, решава да „дръпне дявола за опашката”. Влиза в стаята на любимата си и заявява на шега: „Милейди, аз сгреших! Съжалявам, че ви доведох чак до тук, за да ви го кажа. Скъпа, извинявай, но аз вече не те обичам!”. Същата вечер Мюсе излиза от квартирата и обикаля разгулните улици на Венеция. Прибира се след три дена на сутринта с окървавено лице и разбита глава. Още невъзстановилата се Санд, заедно с личния си лекар, 65 годишния доктор Паджело, бдят над ранения драматург. Трябват му още три дена да се възстанови, а когато идва в съзнание, любовта на Санд към Мюсе вече си е отишла. Но на шега. Алфред заварва французойката в съседната стая с възрастния доктор в любовна прегръдка. На 24 март Алфред и Жорж се разделят завинаги и никога повече не се срещат. Това дава солиден писателски тласък на отдалата се на лекарската авантюра Санд. Тласък, който в края на живота се равнява на 39 романа, 8 пиеси и множество пътеписи, новели и разкази. Вечерите Санд никога не прекарва сама. Тя обича шумните събирания, а нейната страст са писателските срещи. На тях освен, че присъстват писатели като Иван Тургенев, Виктор Юго, Александър Дюма, Оноре дьо Балзак, Гюстав Флобер, Адам Мицкевич, Пиер-Жан дьо Беранже, често гостуват и музикантите Ференц Лист, Николо Паганини, Джоакино Росини. А художникът Йожен Дьолакроа, любимецът на Санд, винаги седял от дясната й страна. Заличената отдавна Амадин, сега седяла редом с мъжете, а вместо красива салонна рокля и ветрило в ръка Жорж Санд била тотално преобразена. Облечена по последна мода, но в мъжки одежди, разкрачила по мъжки двата си крака, тя държала в ръцете си вечно запалена цигара и чаша с алкохол. Това скандализирало все още патриархалното френско общество, но не е приятелите на писателката. Този си образ Санд обяснява така: „Да си жена във Франция е позорно. Лишена си от привилегии, а всеки мъж гледа на теб като на сочна говежда пържола. Единствено предрешена като мъж мога да си осигуря онази свобода, която ме кара да се чувствам щастлива. Това, че съм твърде изпъкнала отпред и отзад не ме прави по-маловажна от един мъж. Но на кого да обяснявам това? А и тази игра ми харесва.” В този наситен на любови живот Санд осъществява и една вълнуваща среща с жена. Това е близката приятелка на композитора Ференц Лист – актрисата Мари Доровал (Marie Dorval). Самата тя женена, се запознава с Жорж през 1833 година. Двете се сближават и често пътуват заедно извън Париж. Лесбийските взаимоотношения между двете днес все още не са потвърдени. В едно писмо Балзак споделя: „Те са близки, но не вярвам приятелките ми да са се наситили толкова на мъжете, че да си посегнат една на друга.” Уви, никой обаче не отрича факта, че двете често споделят обща хотелска стая. Последната голяма любов, която връхлита писателката е в началото на 1837 година. На тържествен прием в един от парижките салони,  Санд се изправя очи в очи с композитора и пианист Фредерик Шопен. Връзката им продължа повече от 10 години. Това е най-творческият период и за двата. „Тази любов можеше да продължи „докато смъртта ни раздели” – пише Санд. Но за съжаление аз отгледах лоши деца.” Синът на Санд, Морис, не харесва Шопен, но поддържа добри отношения с него. Морис се надява, че композитора, може да му помогне в развиването на общ бизнес с недвижими имоти в Париж. По-големият проблем се оказва дъщерята Соланж. Израснала в сянката на майка си, Соланж използва всяка възможност да отмъсти, затова. Най-лесният начин се оказва – разбиването на любовта. През 1848 година Соланж изпраща фалшиво любовно писма в дома на Шопен, което е адресирано до собствената й майка. Така се рушат устоите между двамата. Соланж е щастлива от постигнатото, не само заради отмъщението, но и заради факта, че майка й повече няма да пръска пари по този „рухнал старец”. След случилото се Жорж Санд подменя за кратко любовта със страст към политиката. По улиците вече шестват метежите на Френската революция. В „Официалният бюлетин на Републиката” Санд публикува пропагандни материали и подстрекава към бунт – „народът има право да налага волята си с всякакви средства срещу всякакви личности и учреждения”. Но нищо от случващото се не я удовлетворява. Загърбва опустошен Париж. Яхнала своя черен кон тя се отправя към къщата си на площад Ноан и се отдава изцяло на писателската си кариера. „От куртизанка се превърнах в бъбрива женица, която вярваше, че писането няма за цел да отразява света – то трябва да го променя. Времето е това, което ще покаже доколко успях.” И макар цял живот Жорж Санд да е отричала феминистичните си нагласи, днес по ирония на съдбата, светът я помни, като „Жана д`Арк в борбата за равноправие на половете”. Когато Санд умира на 8 юни 1876 година Виктор Юго пише надгробна реч, която завършва с думите: „Аз оплаквам мъртвата Амандин Орор Люсил Дюпен и приветствам безсмъртната Жорж Санд!”

Повече не мога да се боря!

На 28 март 1941 година на 59 година тя сяда в аристократичния си кабинет. Луис, Англия. От големия радиоапарат в ъгъла на стаят звучат чудовищни истории за лудостта на Хитлер и предизвиканата от него военна ситуация в света. Тя хваща наследената от баща си перодръжка, взема лист хартия и пише последното си писмо в живота: „Скъпи Ленард, пак чувам гласове и вече съм сигурна, че никога няма да оздравея. Убедена съм, че пак полудявам. Ти ми даде възможно най-голямото щастие на света… Едва ли двама души може да са били по-щастливи, преди да се появи тази ужасна болест. Повече не мога да се боря. Твоя Аделайн Вирджиния Стивън.” Взема бастунчето си, излиза от къщата и нагазва в зелената морава. Само преди седмица тази жена разказва на своята приятелка Вита, че наближава деня, в който ще осъществи най-интересното преживяване в света. „Преживяваване, за което ще съжалявам. Преживяване, което никога няма да опиша в своите книги”. Оказва се на брега на река Уз. Тя вече е била там веднъж. Преди години прави неуспешен опит да се удави. Този път се е подсигурила. В джобовете на сакото си е пъхнала два големи камъка. Миг, и тялото и вече бавно си проправяло път към тъмното дъно. Това е тялото на жената, която днес познаваме като Вирджиния Улф. Този насилствено прекратен живот се появява в студената зимна вечер на 25 януари 1882 година. В дом на улица Hyde Park Gate №22, Лондон. Само през три къщи, на №28 точно 83 години по-късно, умира ексминистър-председателя на Англия Уинстън Чърчил. Вирджиния Улф е израства в многолюдното семейството на сър Лесли Стивън и госпожа Джулия Принсъп – индийка по произход, с прозвище „Красавицата на Лондон”. Сър Стивън, от първият си брак с дъщерята на писателя Уилям Текери, има една дъщеря. Това е Лаура, която на 5 годишна възраст се разболява от „необяснима психическа болест” През 1891 тя е настанена в психиатрична клиника и си отива от света в края на Втората световна война. През всичките тези години нейният единствен посетител там била Вирджиния Улф. Лесли и Джулия имат още двама сина и една дъщеря. Всички деца играят заедно в огромната библиотека на баща си. Там Вирджиния на 5 години прочита стихотворението на Ковънтри Патмор „Ангел в къщата”. „От него научих какво трябва да направиш, за да станеш голям писател. А именно да бъдеш себе си. О, но какво означава да бъда самата себе си? – пита след години Вирджиния Улф. Искат да кажа какво е жената. Уверявам ви нямам представа… Не вярвам някоя жена да знае, докато не се прояви във всички изкуства и професии, открити за човешките способности… Не съм нито жена, нито мъж. Фатално е да си изцяло и категорично само мъж или само жена. По-скоро трябва да си мъжка жена или женствен мъж.” След смъртта на баща си Вирджиния, заедно с другите деца от семейството се местят в лондонския квартал Блумсбъри, на улица Gordon Square № 46. Там всеки четвъртък, вечерта, се събират членовете на литературния кръг „Блумсбъри”. Неговият състав бил оформен от художници, критици и писатели от университети, който обявявали себе за бунтовници срещу викторианските задръжки в изкуството, литературата и секса. На една от тези срещи кеймбриджкият философ Дж. Е. Мур произнася пророческата лекция, в която обявява гласно: „Най-ценните неща са удоволствието от човешкото съвкупление и насладата от красивите вещи – рационална крайна цел на обществения прогрес.” През 1912 година там Вирджиния се запознава с писателя и преводач Ленард Улф, който тя описва с думите – „безпаричен, но талантлив евреин”. След като се женят, Ленард престава да пише и посвещава целия си живот на Вирджиния. Той и помага в писането и заедно основават издателската къща „Hogarth Press”, в която са отпечатани почти всички книги на писателката. 1917 година тяхното издателство получава пълният ръкопис на романа на Джеймс Джойс „Одисей”. Поради липсата на парични средства те отказват да отпечатат книгата. В тези години (1920) тя се запознава с Вита Саквил-Уест. Грозновата жена, писателка, с която Вирджиния преживява десет годишна емоционална и сексуална авантюра. Съпругът на Вирджиния няма нищо против – „За него беше важно аз да бъда щастлива!” – обяснява писателката. От тази забранена любов се ражда „най-дългото любовно писмо” в историята на литература. Вирджиния пише романа си „Орландо”, в който главната героиня живее цели три века. Всъщност красотата на писателката и откритата й борба за равенство между мъжете и жените, й навлича досадата на множество други жени. С част от тях Вирджиния се впуска в „мимолетни любовни пируети”. Така се стига до деня 28 март 1941. Десет дена след това е открито тялото на Улф. Никой освен сестрата и съпруга на писателката не знаят причините за нейната „болест”. Още, когато е едва на 6 години, в игрите между големите рафтове с книги в семейната библиотека на сър Лесли Стивън, Вирджиния участва насилствено в разиграването на чудовищни сюжети. По-големият и брат Джордж не спазвал необходимото благоприличие. Той проявявал сексуалната си дързост и системно насилвал малката Вирджиния. Вирджиния губи девствеността си на 7 години – „ Още треперя от срам за природения ми брат.” По късно я е насилвал и другият и брат. Няма свидетелства дали я е насилвал баща й, но има свидетелства, че сър Стивън е знаел за издевателствата над Вирджиния, но не е направил нищо, за да ги спре. Тези травмиращи преживявания се считат, че са причината за периодичната лудост на писателката. Въпреки това Вирджиния се слави сред писателските среди като жизнерадостна дама с изключително чувство за хумор. Но животът й е следван от неизброима поредица от пристъпи на лудост. След като завършвала всеки от своите романи писателката изкарвала тримесечен престой в Бърли Парк, Туикънам. Там се намирала известната в цяла аристократична Англия „Изискана болница за побъркани жени”. Личният й доктор я изпращал там на „почивка”. Държали я на легло в тъмна стая, давали й само „здравословна храна” и не й позволявали нито да води кореспонденция, нито да чете книги. Пълна изолация. През 1913 година Вирджиния прави два поредни опита за самоубийство, от които я спасява съпругът й Ленард. След като се хвърля от влака прибирайки се от психиатричната клиника, на следващия ден се нагълтва със смъртоносна доза „Веронал”. През всички тези кризи съпругът й е до нея, но това само отлагало така желаната от Вирджиния смърт. Смърт, за която тя самата пише десет години по-рано: „Самоубилата се жена е най-големия трофей за фалократичното общество, в което съм принудена да живея. Ще се самоубия, но вярвам, че словото ми ще продължи да измъчва силният пол в името на всяка жена.”

Вторият пол

Симон дьо Бовоар – олицетворение на модерния феминизъм, такъв, какъвто го познаваме днес, заявява още през 1949 година почти революционно: „Светът никога повече няма да бъде обитаван от истински жени. „Истинската жена” е изкуствен продукт, който се фабрикува от цивилизацията така, както по-рано се фабрикуваха кастратите.” Родена в началото на 20 век в семейство на търговци, за 30 години тя се превръща в символ на свободната жена. През 1929 година, когато е на 21 и вече учи философия в Сорбоната тя се запознава с бъдещия философ Жан-Пол Сартр. Двамата сключват брак, който е придружен от скандалната устната договорка: „Всеки има свободата да върши, каквото иска. Може да спи, с когото пожелае, без полово ограничение.” Това е взаимно споразумение позволява и на двамата да поддържат хомосексуалните си залитания. Никой не знае колко любовници (мъже и жени) има Бовоар, а когато тя сама се опитва да направи равносметка, малко преди края на живота си на 14-ти април 1986 година, пише: „Броих, докато станах на 30 години. Тогава бяха 79. Мисля, че днес, когато съм на възраст 77 години са повече от 300. Ще се опитам до края на живота си да увелича тази бройка!” Този разгулен сексуален живот не пречи на интелектуалната мощ нито на Сартр, нито на Бовоар. Тя пише повече от 22 книги и се превръща в първият ярък теоретик на феминизма. А книгата и „Вторият пол” се е своеобразен манифест за равенство на половете. Именно в нея Симон дефинира няколко основни типа жени – лесбийки, проститутки и куртизанки. Ако се съди по личния пример даден от Бовоар, съвременната жена е едновременно и трите. През целия си живот философката води остра борба с обществото и правилата, които институциите налагат на жените. Тя винаги е била защитник на женското, но никога не омаловажава значимостта на силния пол. „Между мъжа и жената винаги ще има известна разлика; тъй като нейният еротизъм, а следователно и сексуалният и свят, имат специфични особености… Абсурдно е да смятаме, че оргията, развратът, екстазът, страстта ще станат невъзможни, ако мъжът и жената станат наистина себеподобни; в сексуалността винаги ще се материализират напрежението, мъката, радостта, неуспехът и триумфът на съществуването, а те са неизчерпаеми.” Тази книга попада в ръцете на художничката Фрида Кало, писателката Маргьорит Юрсенар, екранните звезди Марлен Дитрих и Грета Гарбо, както и в тези на Елинор Рузвелт – съпругата на 32-президент на САЩ. Всички те, с чести лесбийски връзки, са запленени от философията на свободолюбивата французойка. С тази книга се слага край на всеобщото мнение, което хомосексуалният Оскар Уайлд изказва 50 години по-рано: „Жените са декоративен пол. Те никога нямат какво да кажат, но го казват очарователно. Жените представляват победата на материята над ума, както мъжете представляват победата на ума над морала!”

Искам секс – не искам бебе!

Мнозина днес продължават да смятат, че ако феминизмът е теорията на цяло едно учение, то лесбийството е неговата практика. Да, но това не изключва половите контакти с мъже. И макар че свободата и равенството на половете вече е широко дискутирано, все още за нежния пол оставал нерешен един сериозен проблем. Секс за удоволствие, което било изключителна привилегия на мъжете. Контрацепцията съществува, откакто съществува човешкия род. Но в средата на миналия век науката все още не била измислила онова малко драже, което днес осигурява на жените пълна сексуална свобода при общуването с мъже. Хапчето „Еновид” (първата таблетка против забременяване) се появява през май 1960 година. То е изобретено изцяло от мъжки екип учени. На официалното представяне на таблетката, обаче всички те са единодушни: „Ако не беше Мари Стоупс (Marie Stopes) този контрацептив щеше да бъде все още утопия! Тя подсказа необходимостта от тази таблетка!” Мари Стоупс се ражда в Единбург на 15 октомври 1880 година. Баща й Хенри Стоупс е строителен инженер, архитект и страстен археолог, а сам той нарича себе си „привлекателен, чаровен и сексапилен мъж”. Има нещастието да се ожени за Шарлот. Сурова, навъсена и студена жена с 11 години по-възрастна от него. Тя смятала, че сексът е поквара и дълго държала младият Хенри далеч от личната си спалня. По съвет на собствената си майка Шарлот, допуснала Хенри през зимата на 1879 година в леглото си. Заради тази „първа брачна нощ” се появява Мари Стоупс. Година след раждането й, умира злощастният Хенри, а Шарлот, която отказва да се занимава с погребението му, поставя до главата просто една бележка – „Чувственият ти поглед, който толкова ме огорчаваше, е изчезнал от лицето ти, и като че ли си си възвърнал непорочното изражение на младостта.” Мари е възпитана в типично пуритански дух, но получава образованието си в най-престижните учебни заведения в Единбург и Лондон. През 1902 година се дипломира с отличие по ботаника в University College London., а след три години е удостоена с титлата доктор на науките. Така тя се превръща в първата жена във Великобритания, която едва на 25 години била награждаван с подобно звание, Слаба, с едър за ръста й бюст, с гъста тъмна коса и огромни кафяви очи тя привличала непрекъснато погледа на учените, с които работила. Но както тя казва – „Тогава нямах време да се занимавам с властолюбиви мъжки изчадия!” Три години по-късно, Мари била сполетяна от духа на любовта. Влюбва се в тридесет и седем годишният японски изследовател Кенджиро Фуджи. Три години двамата споделят общ дом, но Мари не дарява своя избраник с ласките си. Тя настоява: „Любовта трябва да се консумира едва когато минем под венчило”. Ден преди да се състои сватбената церемония, на 6 юли 1908, Кенджиро изчезва и никога повече не се връща. Като извинение оставя прощално писмо – „Красива моя Мари, не мога да се оженя за теб, защото открих, че страдам от проказа. Не мога да те осъдя на това тежко бреме, затова си тръгвам. Вечно твой бъдещ съпруг – Кенджиро”. Девствена на възраст 31 години се запознава с канадския генетик Реджиналд Гейтс (Reginald Gates). Сдържаният и чувствителен характер, на две години по-младия от нея учен направили силно впечатление на застаряващата Мари. Седмица след като се запознават, Гейтс й прави предложение за брак. Приема и на 11 май 1911 година идва първата брачна нощ. Оказва се, че този съюз е пълен провал. Гейтс е импотентен, а Мари не знае нищо за секса и не можела да му помогне с нищо. Въпреки това те не се развеждат и правят опит да живеят заедно. Генетикът желаел съпругата му да се превърне в истинска домакиня и да обърне гръб на научната си кариера. По това време тя се запознава с преводача на Лев Толстой в Англия – Ейлмер Мод (Aylmer Maude). Мод е женен в Русия, но идвайки в Англия изоставя съпругата си и двете си деца. Когато се срещата с Мари, любовта не им прощава. Мод е настоятелен – мести се на квартира в дома на Мари и Гейтс. В продължение на цяла година те живеят в невероятна тройка. Но… избухнал скандал вечерта на 25 декември 1912 година. 54 годишният квартирант Мод,  се изправил и вдигнал тост с думите: Пия, за моята очарователна приятелка Мари и нейния инфантилен домашен любимец Реджиналд Гейтс. Обиденият съпруг изхвърли Мод и багажа му на покритите със сняг и кал лондонски улици в Коледната нощ. Случката вдъхновила Мари и тя написала пиеса в три действия, в която на дълго и широко разказва случилото се. Уви камарата на лордовете отказва да издаде разрешение за поставянето на сцена на този текст, защото смята текста за твърде скандален. Текст, за който писателят Томас Харди казва – „Невероятен сюжет на една невероятна жена!” В този злощастен любовен период, Мари се посветила на изучаването на проблема „Какво е секс?”, в който още не била посветена. „Колкото и да е странно, като доктор на науките и световен авторитет по палеоботаника на практика аз не знаех нищо по темата, докато не предприех тези проучвания в читалнята на Британския музей.” От там научава, че има право да поиска развод на съпруга си на основание „липса на консумация на брака”. Две години по-късно, през 1916 година, след дълъг съдебен процес, двамата се развеждат. Междувременно теоретичните проучвания на Мари по въпросите за секса започнали да дават резултат. Написва стотици стихове, девет пиеси, музикална комедия и филмов сценарий. Невинна на 38 години, тя осъзнава колко познанието за половия живот на хората било потулвано и заклеймявано като неморално. В отговор на това през 1918 във военна Англия се появила книгата на Мари Стоупс – „Брачна любов”. Рекордния тираж от 1 000 000 екземпляра бил разпродаден само за 3 месеца. Книгата донася на изстрадалата авторка както солидна печалба и хвалебствия от страна на британците, така и нова любов. Омъжва се Хъмфри Вернън Роу (Humphrey Verdon Roe), който заедно с брат си основават авиационната компания „Avro”, чиито самолети се оказват важен фактор през Първата и Втората световна война. Щастливият семеен живот не напуска Мари до края на живота й. Двамата са неотлъчно заедно, чак до края на живота й през 1958, когато на 2 октомври тя умира от рак на гърдата. През 1924 година Мари става майка. Ражда се единственото й дете – философът Хари Стоупс-Роу (Harry Stopes-Roe). В дните докато Хари бил повит все още в пелени, хиляди писма пристигали в дома на Мари. Жени – читателки на книгата й „Брачна любов”. Сред хвалебствията, Мари често срещала и разкази за проблемите на жените. По личната и статистика най-често споменаваният проблем бил този за средствата за контрацепция. „За много жени, не само сред бедните, ежегодната бременност е кошмар, който унищожава живота и здравето им. Освен това постоянните раждания за мнозина са сериозен икономически проблем.” – казва Мари Стоупс на представянето на втората си книга „Мъдри родители”. В тази книга от 500 страници, Мари не само прави внушителен обзор на историята на контрацепцията и възможностите за нейното осъвременяване, но и дръзва да напише, че сексът е нещо добро и че редовният полов живот има човешка функция отделно от тази за себепроизводство. Католическата църка анатемосва Мари и обявява книгата за „скверно съчетание между мистицизъм и порнография” и настоява, че „контрацепцията е много по-голям грях, от това да се предаде сифилис на бебето”. А медицинското съсловие на 20-те години отсъдило: „Жените, които използват контрацептиви погрозняват рано, отслабват и стават невротички!” Малцината, които не обръщат внимание на тези думи, през 1960 година създават първата таблетка „анти-бебе”. Днес, все още има хора, които се съмняват в моралността и етиката на подобно медицинско средство, но е безспорен фактът, че това е една от най-големите победи на феминизма. А когато към тази победа се прибави правото за сключване на брак между жени, както и свободата на всяка жена да избира своята работа, облекло и модел на поведение, може спокойно да кажем: Днес феминизмът отдавна е излязъл от подземията на големите градове и се е превърнал в социален ноумен.

 

През 1260 година във Франция е приет закон, който гласи, че всички жени хванати в лесбийски отношения трябва да бъда подложени на суна (цялостно премахване на клитора). При повторно залавяне се отрязват или гърдите или двете ръце. А при трето – жените били изгаряни на клада. Документи сочат, че само 5 години по тези причини са изгорени 7 600 жени.

 

Първият политически акт, който предприема Хитлер като върховен канцлер на Германия през 1933 година е да организира политическа група, която да лобира за правата на жените. Хитлер е готов да даде право на жените да участват пряко в политическия живот и да сключват еднополови бракове. Настъпилата война показва как жените на нацистка германия могат да действат в лагерите на смъртта. Всичко друго е само добри намерения и нищо повече.

 

Изобретателка на прословутия коктейл „Манхатън” и майка на Уинстън Чърчил е Мария Рандолф. Същата тази дама, която вкарва в леглото си десетки влиятелни политици, дори по време на брака си с бащата на бъдещия министър-председател. В плен на обаянието й попада дори и бъдещият крал на Обединеното кралство Едуард VІІ. В края на живота си Мария пише гордо – „Аз живях живота на истинска феминистка!”.

 

 

Advertisements