Изображение

Сега е тя безкръвна и почти безплътна,

безгласна, неподвижна, бездиханна.

Очите са притворени и хлътнали.

и все едно – дали Мария, или Анна е,

и все едно – да молите и плачете, –

не ще се вдигнат тънките клепачи,

не ще помръднат стиснатите устни –

последния въздъх и стон изпуснали.

И ето че широк и чужд е вече пръстенът

на нейните ръце, навеки скръстени.

Но чувате ли вие писъка невинен

на рожбата й в люлката съседна?

Там нейната безсмъртна кръв е минала

и нейната душа на тоя свят отседнала.

 

Елисавета Багряна,

из стихотворението „Вечната“.

 

Васка Попова-Баларева – между вечното и святото

Денят е 2 февруари 2012 г., София. В студеното утро, когато малцина са се свряли в катедралния храм, за да си припомнят последните думи на Симеон Богоприемец от Светото писания и да отбележат с благодарствени молитви един от дванадесетте големи църковни празници, аз съм пред старата кооперация на улица „Патриарх Евтимий“ № 32. Натискам звънеца. В домофона благ мъжки глас изхриптява: Заповядайте! Потъвам в мрачното стълбище и след минута се изправям очи в очи с проф. Христо Баларев – химик, Хумболтов стипендиант, аристократ, общественик. Въвежда ме в дома си. Стените са обсипани с картини. А през прозорците снегът засипва града. В дъното на апартамента една бяла врата остава затворена. Само тя. Той я открехва развълнувано и простичко казва: Това е ателието на мама!

Ателието на Васка Попова-Баларева – като в храм съм. Стативът, палитрата, четките на художничката са точно срещу вратата. Старо пиано в ъгъла на стаята. Работни скици, счупени моливи, стара кибритена кутийка, албуми със снимки. Малък изтърбушен от годините диван, изящна дървена масичка с табла за чай. А през прозорците? – отрупани със сняг покриви. Бялото от снега се отразява в повърхността на десетките портрети окачени по стените на помещението. Галерия от образи. Светът на Васка Попова-Баларева оживява пред мен.

В този дом, в това ателие са общували, смели са се и тъжили, рисували са заедно с художничката нейните приятели – Зоя Паприкова, Бистра Винарова, Александър Поплилов, Кирил Петров, Рафаел Михайлов, Андрей Николов, Борис Иванов, Александър Жендов, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Веселин Стайков, Люба Паликарева, Любомир Пипков, Стефан Македонски, Елисавета Багряна са само една малка част от личностите спохождали Васка Попова-Баларева в дома й. Отпивам топъл чай, който синът на художничката ми предлага. Мисля си кой ли друг е държал в ръцете си тази порцеланова чаша съхранила следите на отминалите години. Преглъщам, но макар и подсладен, чаят е някак горчив, сякаш има дъх на жълт кантарион, защото си припомням, че… днес, 2 февруари, точно преди 66 години Васка Попова-Баларева е изправена пред ужаса на безвъзвратната раздяла – напуска я спътникът й в живота, умира съпругът й – генерал Христо Баларев. Преди години, в един неделен юнски ден, в столичното кафене при къпалнята „Дианабад“, в компанията на скулпторът Андрей Николов и съпругата му, двамата се запознават, а само три месеца по-късно се обричат един-друг. Тя – дипломирана художничка, специализирала в италианската художествена академия в Рим. Той – преподавател във Военната академия в София и бъдещ Главен интендант на българската войска. Двамата – пътешественици, интелектуалци, влюбени.

Мисълта ми е прекъсната от въпроса на техния син: Какво искате да представите в изложбата?

Завръщам се в реалното пространство, където лекият хлад на зимния ден напомня за себе си. Резултатът от подготвителния процес, това въвеждане в ателието на художничката и последвалата работа е настоящата изложба – „Васка Попова-Баларева /1902 – 1979/. 110 години от рождението.“ Днес, 33 години след кончината на художничката, екипът на Софийска градска художествена галерия дава възможност на своите посетители да се изправят пред наследеното от нея. Това не е ретроспективна изложба, в която сме представили всичките й творчески нюанси, нито изложба, в която показваме най-доброто от авторката. Желанието ни е да оживим света на Васка Попова-Баларева – да опитаме да се докоснем до нейната чувствителност, емоционалност, вълнения, които са съхранени, в онова което тя създава, и което още в древността Хипократ е назовал като вечно – изкуството.

Името Васка Попова-Баларева – познато и непознато, забравено и помнено, вече е намерило своето място в историята на българското изобразително изкуство. Ето защо настоящата изложба е повод да си спомним за личността носеща това име. Родена в семейство на интелектуалци, запленена от магията на живописта, тя остава извън шумотевицата на художествения живот в страната в периода между 40-те и 70-те години. Навярно това отдръпване от светлините на рампата й дава онази сигурност и спокойствие, които й позволяват преди всичко да бъде Човек – съпруга и майка. Аристократът не си позволява да бъде завладян от страстите си. Аристократизмът е баланс. И сякаш Васка Попова-Баларева успява да го открие и съхрани през целия си жизнен и творчески път.

В страната ни, в периода от Освобождението до Прехода през 90-те години на ХХ век, а може би и до днес, сякаш всякога е шествал страхът, съзнат или не, от развитието на интелектуален елит. Системно подлаган на политически изпитания, а днес и икономически, оцеляването му е стояло под въпрос. А заличаването на паметта, често се оказва един от основните инструменти за унищожение на този елит, защото отсъствието на паметта е загуба на идентичност-индивидуалност. Във своите „Сто години самота“ Маркес пише за един човек болен от амнезия: „споменът за детството му започна да се изтрива от паметта му, след това имената и предназначението на нещата и най-сетне идентичността на хората, и дори усещането за собственото му съществуване,… докато накрая той потъна в един вид идиотизъм, в който няма минало.“

Вглеждането ни в наследеното от художничката Васка Попова-Баларева творчество е опит да не позволим на забравата (отсъстващата памет) да скъса нишката за завръщане към миналото. В света, който населяваме днес – свят на селективния спомен, на деформираната ценностна система, на невидими перспективи за развитие, обръщането към миналото, вглеждането в него, навярно би могло да ни завърне към себе си, към изконните ни способности – да мечтаем и градим бъдещето си чрез разум и познание, а не през низките страсти и отчуждението. Струва ни се, че сътвореното от Васка Попова-Баларева е възможен повод да се срещнем с миналото. Защото то, миналото, не е просто една отдалечена и изолирана чужда реалност, а е своеобразен подстъп за приближаване до истината за нас самите.

Пламен В. Петров, уредник

Advertisements