Изображение

Анатомия на несправедливостта

от Пламен Петров

В ранното утро на 1 април 1993 по улиците на Москва все още има сняг. Малко са хората в този ден, които забелязват новопоявилия се на медийния пазар вестник „Новая газета”. Тогава никой не подозира, че той ще се превърне в трибуна за публично оповестяване на престъпните тайните на Кремъл и правителството. Никой не подозира, че този вестник ще се обособи като механизъм за разкриване на корупционните машинации на руските олигарси, КГБ и приемника му ФСБ. Никой не подозира, че само след няколко месеца „Новая газета” ще се утвърди като институция, която властимащите ще се опитат многократно да заличат. През март 1993 Михаил Горбачов със сумата от 10 млн. шведски крони, която получава с Нобеловата награда за мир (1990 година), и заедно с руския милиардер и бивш агент на КГБ Александър Лебедев купуват 49% от акциите на „Новая газета” и правят възможно неговото оцеляване (финансово) вече 16 години. Време, в което редакцията на вестника трябва да се прости с 5 свои журналисти попаднали в смъртоносните капани на Путин, Медведев и другите Другари на властта.

С чук по главата | Игор Александрович Домников

Вечерта на 12 май 2000 бях вкъщи, когато на вратата се звънна. Беше съсед. Уплашен до смърт ми съобщи, че долу пред входа е видял Игор. Лежеше на тротоара пребит до смърт. Цяла нощ в болницата той беше в безсъзнание. Сутринта, когато се погледнах в огледалото косата ми беше побеляла. – разказва съпругата на журналиста Игор Домников, който на 16 юли умира, без да успее да се върне в съзнание от нанесените множество удари с чук по главата. Малко преди покушението Игор работи върху голямо журналистическо разследване относно злоупотребите на Сергей Доровской – заместник-губернатор на икономиката и финансите. Първият заподозрян е той, но няма никакви доказателства за подобно поръчителство. Така през 2007 обвинението пада върху местна престъпна групировка и са осъдени общо 5 човека, двама от които – на доживотен затвор. Ала все още остава в тайна отговора на въпроса – какви са били мотивите на тези хора да убият Игор Домников? – може би Путин знае?

Да умреш два пъти | Анна Степановна Политковская

Лобното място на руската разследваща журналистка Анна Политковская става асансьорът в сградата, в която живее в центъра на Москва. 2 куршума – 1 в гърдите и 1 в главата прекъсват живота й на 7 октомври 2006, когато е едва на 48 години. Според редактора на „Новая газета” Дмитрий Муратов поводът е статията, която тя подготвяше относно средствата за мъчения, които чеченската служба за сигурност използва за „овладяване” на напреженията в Чечения. Същата вечер след разстрела руските власти изземват компютъра на Политковская и засекретяват цялата информация. Но всъщност това е втората смърт на Анна. Година по-рано отпътува за Беслан. Отидох да направя репортаж за няколко чеченски терористи, които бяха взели за заложници стотици деца и възрастни в едно местно училище. В самолета си поръчах чай. След това не помня нищо. Събудих се в една болница след дни на стотици километри от Беслан. Чеченските специални служби тогава имат за цел просто сплашат Политковская. Не успяват и затова вторият път от отровния елексир прибягват просто до пистолет „Макаров” и 2 изстрела. Кремъл нарочиха извършителя и днес той е пуснат за международно издирване. Но все още никой не назовава поръчителите…

Само три месеца | Анастасия Едуардовна Бабурова

Голямата ми мечта беше да работя в „Новая газета”. Исках да се занимавам с големи журналистически разследвания относно престъпните практики на нацистите. Мечтата ми се сбъдна – споделя пред майка си 25 годишната Анастия през октомври 2008, когато е назначена във вестника. Само три месеца по-късно, на 19 януари 2009 тя е заедно с адвоката по човешки права и нейн личен приятел Станислав Маркелов в центъра на Москва, на улица „Пречистенка”. Неизвестни лица произвеждат два изстрела от различни страни. Пръв на тротоара пада Маркелов, който след 7 минути издъхва. Бабурова е улучена тежко в главата и е откарана в Първа градска болница. Вечерта в 20 часа и 35 минути умира. Медиите изплетоха низ от догадки и предположения за причините за двойното убийство. А президентът Медведев и премиерът Путин, които в часа на убийството са били в Кремъл (на 5 минути от мястото) дори не изпратиха съболезнователни телеграми на близките на загиналите. Всъщност двамата винаги са знаели кога да замълчат… и какви нареждания да издадат – на следващия ден прокуратурата изземва всички видеозаписи запечатали секундите на покушението.

17 куршума 9 мм | Наталия Хусаиновна Естемирова

Бял автомобил ВАЗ – 2107 пресича пътя на кореспондента на „Новая газета” Наталия Естемирова на две преки от дома й в Грозни, столицата на Република Чечения. Сутринта в 8:00 часа на 15 юли 2009. Журналистката, университетска преподавателка и деен представител на руската неправителствена организация за защита правата на човека „Мемориал”,  е открита още същия ден в 17 часа захвърлена на 100 метра от федералната магистрала „Кавказ“. В експертизата за причина на смъртта е записано: 17 огнестрелни рани от пистолет „Макаров”, калибър 9 мм. Догадките за покушението над Естемировна отново са свързани с професионалните и занимания – публично оповестяване на злоупотребите и престъпните деяния на чеченските тайни служби и в частност на самия президент на Чечения Рамазан Кадиров. Въпреки това Рамазан Кадиров заяви: Това убийство е ясно планирана акция, целяща да очерни името на чеченския и ингушския народ, да отвлече вниманието и силите на правовите органи от широкомащабните спецоперации провеждани от чеченската и ингушската милиция с подкрепата на федералните сили, които са си позволили за кратък период да унищожат десетки бойци и техните предводители. Уви, съвсем като в „Досиетата Х” – Истината е някъде там.

|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||

Целувката на Любянка | Юрий Петрович Шчекочихин

 

Повеждайки Октомврийската революция през 1917 Ленин заявява: „Пока народ безграмотны, из всех искусств для нас важнейшими для нас являются кино и цирк!” Само след няколко месеца той опровергава себе си и конституира най-новото, жизнено необходимо и разбира се „морално” изкуство, което да „подпомага делото на революцията” – изкуството да убиваш без следи. Изкуството на отровата, което прекъсва живота на заместник-главния редактор на „Новая газета” и политика Юрий Петрович Шчехочихин на 3 юли 2003.

Човек трябва да се бори всеки ден, всеки час за правото си да бъде човек. В тази борба не бива да има нито гордост, нито честолюбие, а само смирение. А когато в един ужасен час няма повече изход, човек не бива да се бои от смъртта, не бива да се страхува, ако иска да остане човек. – разсъждава писателя Василий Гросман в романа си „Живот и съдба”. Днес това са думи, които отекват като рефрен от стара, забравена и тъжна песен. Но за Юрий Шчехочихин това е молитва, която сякаш шепти през целия си житейски път. Заради нея преди 6 години трябва да се прости с живота, защото тази молитва е сектантска спрямо върховния Бог в Русия: Президента и цялото му ангелско войнство – Федеральная служба безопасности (ФСБ). Бог, срещу когото Юрий възроптава още през 80-те години и взема генералното решение: Влизаш в двубой със злото не като морална категория, а като конкретни лица, конкретни дела, скрита престъпност, от която обикновено на повърхността се показва само върхът на айсберга. Вървиш опипом в мрака. Свети ти единствено твоята доведена до натежаване мисъл. За теб няма нишка на Ариадна. Като в двубой с Критския минотавър. Водят напред, навътре в тази бездна единствено следите, които винаги остават след всяко престъпление… Точно тази убеденост на Шчехочихин ще доведе до раждането на трагедията в три действия „Целувката на Любянка”.

Действащи лица:

Юрий Петрович Шчекочихин

Владимир Владимирович Путин

Борис Абрамович Березовски

Кандидатът на химическите науки Наумов

Йосиф Висарионович Сталин

Владислав Николаевич Листев

Три кита, няколко медицински служители, съдебни лица и др.

 

Действието се развива в Русия, а понякога и на други места

Пролог

През април 1920 улиците на азербайджанското градче Гянджа са покрити с тела на военни. Антисъветската съпротива е разгромена и целият район става владение на системата на Ленин. 15 години по-късно, когато се е развилняла прословутата Голяма чистка, чиято цел е да заличи висшето ръководство на ВКП(б), НКВД и Червената армия Сталин организира и масовото прекръстване на новите територии. Така основаното още през V век градче Гянджа е прекръстено на Кировабад. На церемонията присъства и самия Сталин. По улиците насилствено са изведени тълпи от хора, който да отдадат почести на главнокомандващия. Когато той обявява новото име на града тълпата не реагира, а самия Сталин подканя: Радвайте се другари, в този град все някога също ще се роди голяма личност. Произнасяйки тези думи едва ли си е давал сметка, че всъщност те ще се окажат истинско пророчество. На 9 юни 1950 в една от къщите на централния площад на град проплаква Юрий Петрович Шчехочихин. След години самия Юрий пише с чувство за хумор: Прекрасно е да знаеш, че си роден в град с историческо минало като Кировабад. Това ме кара да мисля себе си тайно като аристократ. Детството на бъдещият журналист преминава по прашните улици с вечно разранени колена и лакти и с книгите на Достоевски и Чехов. Така любопитството на детето към големия град, към Москва и Петербург се разпалва. Когато мечтаеш силно, мечтите се сбъдват – казва Юрий, когато едва петнайсетгодишен се изправя пред Московския кремъл. Семейство Шчехочихин се преместват в столичния работнически квартал Очаков. Тази промяна на адреса на местоживеене се оказва съдбоносна за младия Юрий, за което той разказва през 2002 в последното си интервю: Когато бях на 15 години, една девойка ме заведе в Дома на пионерите в кръжока по журналистика. И стана чудо: отпечатаха ме в списанието. А после не постъпих в дневното отделение на журналистическия факултет на Московския държавен университет – не ми стигаше бал. Постъпих във вечерното отделение на факултета и отидох тъжен в „Московски комсомолец”. Тогава там работеха Гладилин и Амлински, идваха и младите Евтушенко, Вознесенски, Николай Глазков, Слуцки. Разцъфнах в тази атмосфера. Това, че учих в дневния отдел на факултета, бе най-големия късмет.

Действие първо

Така едва на 17 години Юрий става кореспондент на вестник „Московский комсомолец“, а през 1972 е поканен като колумист в „Комсомольская правда”, където работи до 1980. Междувременно завършва журналистика в Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“ и попада на редакторския стол на „Литературной газеты”, където завежда отдел „Разследвания”. Колегите описват работата му там така: Юра се нахвърля с главата напред срещу подземните сили. Не щади престъпниците облечени в голяма власт. Не щади и себе си. Боим се, че няма да му простят. Мафията вече не крие, че Шчехочихин „започва да им досажда”. А това е почти омерта по руски. Нещо близо или предварително на…„смъртна присъда”. Това са страховете на неговите близки и приятели – страховете на Юрий са съвсем други: Ще успея ли да помогна Русия да се превърне в едно по-добро място за живеене? Вероятно поради този си страх Шчехочихин прави решителна крачка и полага основите на политическата си кариера. През август 1988 той публикува невиждано до тогава интервю, което озаглавява „Лев прыгнул”. Пред микрофона на журналиста застава подполковника от милицията Александър Гюров, който открито оповестява, че в СССР има организирана престъпност и прави съпоставки с италианската и американската мафия. Александър Иванович, защо толкова късно, започнахме да говорим за това (б. авт. мафия – дума, която Шчехочихин употребява за първи път в медиите в СССР)? Само преди пет години съществуването на мафия в страната принуди лидерите на Съветското МВР да повдигне изненадано вежди, и с покровителствена усмивка да запита: „Что, детективов начитались?” – отправя въпроса си Юрий към Гюров. Той отговаря повече от скандално за времето си: Дори и аκο Щелоков поискаше да признае съществуването на организирана престъпност у нас, то как би го направил? Как, ви питам, като с престъпниците бе свързан секретарят на Брежнев? А Чурбанов?…Мислите, че тогава нямаше хора в милицията, които знаеха за всичко това? На следващия ден властимащите са едновременно раздразнени, но и впечатлени. Първия и единствен президент на СССР Михаил Горбачов запомня името Шчехочихин от това интервю и през 1996 ще предложи Юрий да стане част от редакцията на „Новая газета”. А самия Александър Гюров, само година след публикацията е избран за ръководител на 6-то главно управления МВД СССР за борба с организираната престъпност, корупцията и наркобизнеса. През 89-та е издигната кандидатурата на Шчехочихин за депутат на Върховния съвет на СССР, разбира се не без помощта на вече близкия му приятел Гюров. Избран е единодушно. Така журналистът се сдобива с особено важния за него самия „правителствен имунитет” – това му позволява да прави публично достояние големите и престъпни деяния на руските власти, без да се притеснява, че прокуратурата може да окаже натиск върху него и повдигне съдебни дела за клевета. Но… този хитър ход се оказва недостатъчен, за да му осигури пълна свобода на словото.

В края на 1994 Юрий е поканен да направи собствено публицистично предаване в московската телевизия ОРТ лично от нейния първи генерален директор Владислав Листев. Той приема и за два месеца създава концепцията на предаването „Специална бригада”, но не може да заподозре, че само след броени месеци ОРТ ще се превърне в гнездо на оси. В началото на следващата година е пилотното предаване. Всички са въодушевени: най-накрая Русия има своята истинска телевизионна журналистика. Властта е притаила дъх и решава да замълчи. До кога? Вероятно до 21 часа на 1 март, когато е убит генералния директор на телевизията? Листев е разстрелян във входа на сградата, в която живее на „Новокузнецкая улица”. Извършителят стреля два пъти. Първият изстрел е неточен – куршумът минава през лявото рамо, но с втория улучва право сърцето. На 3 март, в деня на погребението Москва е блокирана. Над 10 000 руснаци се присъединяват в траурната церемония. От уста на уста се прехвърля въпроса: Кой извърши това? Същия ден е обявен за ден на национален траур и всички радия и телевизии преустановяват излъчване за 24 часа. Светът не знае какво се случва. Настоящият президент Борис Николаевич Елцин е извън града по служебни дела. По коридорите на Кремъл крачат нервно административния персонал, но в 13 часа на входа са пропуснати две лица, които се качват експедитивно в залата за видеозаписи на президента. Това са Борис Березовски и Ирена Лесневска. Първият е евреин по произход, математик по образование, член-кореспондент на Руската академия на науките, наскоро приел православната вяра и един от големите капиталовложители в Кремъл и ФСБ. Дамата, която го придружава е една от най-добрите приятелки на съпругата на президента – Наина Елцина. Двойката Лесневска и Березовски е за втори път в Кремъл. През ноември 1994, малко преди назначаването на Шчехочихин те убеждават държавния глава да подпише указ, с който да се обяви приватизацията на телевизионния канал. ОРТ е важен инструмент за политическо влияние. Уверявам Ви, че всички следващи събития – особено президентските избори ще докажат верността на това мое твърдение – категоричен е Березовски. На 30 ноември подписа е положен, а Лесневска се превръща в един от програмните директори на телевизията, която приема новото си име ОРТ. Заедно с нея Березовски държи 36 % от акциите на компанията, което е достатъчно да превърнат ОРТ след две години, по техни думи в президентским каналом. На 20 февруари 1995 обаче възниква проблем. Като генерален директор Владислав Листев подписва временен мораториум за излъчването на всякакъв вид реклама, а причината е не-етичния характер на всички предложени реклами. За основните акционери това означава едно – огромни загуби на печалба от реклама. Начина, по който е решен този проблем, а именно със смъртта на Листев инсценирана като грабеж, е характерен за политикоикономическата ситуация в Русия, но всъщност днес никой не знае дали това покушение не е поръчано от трети лица, който решават свои проблеми. Но тогава първия заподозрян е самият Березовски. Заедно с Лесневска те отиват в Кремъл за да направят видеозапис на своята молба към Елцин, която той да види до края на деня и вземе бързи мерки. Този жалък момент от историята на политиката е подробно описан от Пол Хлебников (журналист и издател на списание „Форбс” в Русия, който през 2004 е разстрелян пред редакцията на списанието – поръчителите, както в повечето случай остават неизвестни) в книгата му ”Крёстный отец Кремля Борис Березовский или История разграбления России”. Гледката е спираща дъха. Березовски и Лесневска седят един до друг. Двамата говорят към камерата, обръщайки се към президента на Русия, като към много добър приятел. Березовски, в обичайния си тъмен бизнес костюм, говори бързо, нервно. Ирена Лесневска, погълната от емоциите говори почти крещейки: „Аз знам кой е убил Влад”, – започва тя. И призовава убийците на Листев: Владимир Гусински (б.авт. собственик на втората по-големина телевизия НТВ и бъдещ олигарх), кметът на Москва и старата гвардия на КГБ. Березовски, поклаща глава одобрително и я прекъсва: ”Борис Николаевич, обръща се той към Елцин, – Искам да обърна вниманието Ви на това, че когато Вас ви няма, когато в Москва отсъстват хората, които са непосредствено до Вас, в Москва цари абсолютен произвол…Борис Николаевич, вече не вие управлявате Москва. Това е реалността. Нея я управлява измет.” Елцин откликва скоростно на молбата им – издава необходимите нареждания на прокуратурата да оттегли разследванията си спрямо Березовски. В тези дни на разрастващо се недоволство сред руската интелигенция Юрий Шчехочихин е уплашен. Той вече е женен щастливо втори път, а преди няколко месеца се е родил и вторият му син. Анонимните заплахи се превръщат в ежедневие. Вероятно това е и причината да не заяви гласно своето мнение относно случилото се и решава да пренасочи вниманието си върху други деяния на Кремъл и ФСБ. Така успява да задържи предаването си „Специална бригада” в ефир чак до края на октомври 1995, когато както самия той казва – настъпих опашката на лъва. Вечерта от ефира на ОРТ Юрий обявява: Днес ще говорим За родината! За мафията! Това ще бъде едно предаване за конфликта в Чечения. След зловещите кадри, който пуска и оставя без коментар, в края на предаването Шчекочихин обявява организаторите на този конфликт, а именно – „директорите на банките в Русия”. Още същата вечер Юрий е освободен от длъжност по телефона. Така през декември същата година Шчехочихин е избран за депутат в руската обединена демократична партия „Яблоко“. През февруари 1996 става член на парламентарната комисия по сигурността. На 16 юни 1996 Борис Елцин получава 35 % от вота на гласоподавателите, но на трети юли след балотажа с Генадий Зюганов печели убедително втория си управленски мандат – мандат, който според историка Тиери Волтон е просто мандат на демократическите маскаради. А от задкулисното пространство на КГБ и ФСБ на политическата сцена се появява човекът-власт, новият Владимир – Владимир Владимиров Путин, който почти с ленинско чувство за хумор ще каже – Почему у нас так не получается (как в ЕС)? Потому что, извиняюсь, всё сопли жуем и политиканствуем!

Действие второ

В 17 часа на 31 декември 1999 в президентския кабинет в Кремъл Владимир Путин полага първия си подпис като президент, макар и служебно назначен. Документа урежда изключително важния, за подалия оставка преди 5 часа върховен глава на Русия Борис Елцин, въпрос относно съдебната отговорност, която той носи. Този указ урежда проблема категорично: Елцин няма да бъде съдебно преследван, макар да има десетки основания затова. Властта е предадена, а бившият офицер на КГБ поема осъществяването на собствените си проекти за Русия. На 12 август 2000 в Баренцово море загиват 118 души – взривена е атомната подводница „Курск”. По това време Путин е в отпуска заедно със семейството си извън Москва. За 7 дена президента на Русия се превръща в най-търсената личност на планета. Той обаче не реагира. Появява се привидно спокоен на 20 август и изказва съболезнования на близките на починалите. Медиите са плахи – готови са да повдигнат вълна от упреци, но запазват добрия тон. Дори самия Шчехочихин. Въпреки това Путин е недоволен от медийното отразяване на трагедията. В началото на септември в кабинета на президента влиза Березовски – оглавяващ ОРТ от 1996. През 2002 пред вестник „Le Temрs” той разказва за случилото се: Извика ме в Кремъл и заяви, че е ядосан от представянето на кризата с „Курск” в телевизията. Той заяви, че иска да ръководи лично ОРТ. Отговорих му, че е невъзможно. Тогава той ми заповяда да предам акциите на държавата. Понеже отказах, той задейства обичайния натиск, като арестува мой бизнес партньор. Накрая отстъпих. Само за няколко месеца всички вестници и телевизии започват постепенно да стават добронамерени към властта и личността на президента. Редакцията на „Новая газета” остава изключение. През октомври в полезрението на журналиста Шчехочихин попадат три кита. Всъщност „Трите кита” е игривото име което носи руска компания за внос  на мебели. Преди няколко месеца е сключена сделка, която по официални данни възлиза на стойност от стотици милиони долари, а неофициални източници твърдят, че става дума за няколко милиарда. Подобна сделка следва да натрупа в държавната хазна огромно количество пари от митническите такси наложени върху вносната на стоката. При съвместно журналистическо разследване със свой колеги от Германия, Италия, САЩ – установихме, че митото е платено, но тези пари не са влезли в бюджета – разказва Юрий. Оказва се, че в сделката участват лица от ФСБ, който съдействат за „изпирането” на парите в Bank of New York. По нататъшните разследвания на Шчехочихин и чуждестранните му колеги, показват че парите са превеждани по различни банкови сметки, чиито собственици са генерали от руските тайни служби и милицията. А бившият служител на ФСБ Александър Романов създава в Германия фирма фантом, която спомага за реализирането на машинациите. Уви Юрий открива нещо още по-тревожно. В схемата са замесени централното ръководство на ФСБ и самия Владимир Путин. Като член на парламента и оглавяващ Комисията по безопаснот, Шчехочихин организира съдебно разследване заедно с висшия следовател от Министерството на вътрешните работи Павел Зайцев. Включват се подслушващи устройства на високопоставените контрабандисти. От разговор на Путин, са разбира, че за осъществяване на сделката са заделени 2 милиона долара за подкупи на съдебната система. Образувано е дело. Журналиста Аркадий Ваксберг описва случилото се в „Отровите на Кремъл”: „Управляващите” тази сделка веднага се намесиха. Водещи кадри на прокуратурата първо отстраниха от следствието прекалено придирчивия Зайцев и прехвърлиха делото към собственото си ведомство. След това по нечия заповед спешно го засекретиха, като с това нарушиха закона, защото делото не съдържаше нито държавни, нито военни тайни. За капак предадоха следствието на ФСБ, която пък въобще няма право да се занимава с дела с подобна фабула. Но властите, разбира се, не са имали намерения да си играят на законност. Следствието е прекратено с обосновката, че липсва престъпление, а самия Зайцев е арестуван и подведен под съдебна отговорност за превишаване на служебните си правомощия. Въпреки това Юрий Шчехочихин не се отказва – продължава сам разплитането на случая. Първата крачка е публично оповестяване на случая. Европа и Америка оказват пълно сътрудничество, което в последствие ще се окаже напълно безсмислено. Втората крачка на Юрий е пряка конфронтация с президента. Той изпраща две писма на Путин, но президентът мълчи. Журналиста е напълно прозрачен в ходовете си – той публикува всяка една фаза от разследването си, включително и кореспонденцията си с Путин. Във второто писмо пише: Разбирам, че имате желание да създадете отбор, но около Вас се сбира глутница. А Русия е изморена от глутници. Властимащите не предприемат никакви действия спрямо острия език на подчинения си депутат. Действат предпазливо и в периферията. Изправят на съдебната скамейка двама от служителите на Държавно управление „Митници”. Точно онези служители, които са съдействали на Шчехочихин в разследването. Обвинението е повдигнато от собственика на „Трите кита”. На един от процесите е призован президента на асоциацията „Мебелен бизнес” Сергей Переверзев. В негово лице Юрий вижда силен коз – той имаше какво да разкаже на съдебните заседатели относно аферата. Показанията му може би щяха да успеят да изведат двамата подсъдими като победители. Ден преди явяването в съда, колата в която пътува Переверзев е прегазена от неизвестен джип. Шофьорът умира на място, а Переверзев е настанен във Военна болница и обгрижван „специално”. Два дена по-късно в строго охраняваната болница е намерен трупът на свидетеля. Причина за смъртта – изстрел в главата. Извършителя и поръчителя не са ясни, навярно защото никой не ги търси, тъжно добавя Шчехочихин. Въпреки че никой не посяга на Юрий, той е следен денонощно. Остава му една единствена, последна крачка – да използва най-мощното си оръдие – „Новая газета”. През януари 2003 Юрий е силно обезпокоен, притеснява го простичкият въпрос: Те с удоволствие биха ме гръмнали, но кой знае защо не им стиска. Месеците се нижат бавно и работата му във вестника е единствената светлина в подтиснатото и сиво ежедневие. В началото на юни журналистът споделя: Страх ме е за първи път в живота ми, но не бива да хленча. Който се страхува от мечките да не ходи в гората. Усмихва се и продължава с поетите задачи – пътуване до областния център Рязан, а на 19 юли полет до САЩ, където трябва да се срещне с колеги и юристи, на които да подаде оригиналните документи по делото „Трите кита”. От друга страна там той ще получи и документите, с които се е осъществило прехвърлянето на парите в Bank of New York. На 16 юни Юрий отива на заседание на Думата. Това е денят, в който журналиста за първи път казва – не се чувствам добре. Въпреки това той не отлага ангажиментите си – на 17 юни пътува до Рязан. Когато вечерта се прибира в Москва Юрий решава да повика лекар. Диагнозата, която му поставя е – Имате просто ангина, г-н Шчехочихин. Малко почивка и ще се справите с нея. Не знам само от какво са тези тъмни петна по кожата ви. Просто ви трябва малко почивка. Юрий се успокоява и започва да взима традиционните хомеопатични таблетки, за да се пребори с болестта.

 

Действие трето

Изкуството да убиваш без следи, макар и познато от Средновековието е един от най-често ползваните инструменти на руската власт. Уви с напредването на медицината в началото на ХХ век Ленин съзира опасност – лесно разкриване на отровите, които са били познати до този момент. Това е и причината той да извърши радикални промени в изкуството на отровата. Той съдейства са създаване на специални химични лаборатории в подземията под историческия площад Любянка. Площадът, на който днес се издига централата на ФСБ. Първите успешни резултати идват едва през 50-те години. Става дума за разработка на отрова от соли на талий, която обаче да се комбинира с „нещо” така че да бъде трудно разпозната. Талият е сребристо бял силно токсичен метал, който заедно с арсена през средните векове е наричан – „Отровата на отровителите”. Ето защо е необходимо откриването на „Нещо”. Отровата трябва да е трудно разпознаваема, а талият очевидно не бил такъв. След десетки години труд, кандидатът на химическите науки Наумов намира отговора през 1955. Той прекарва метала през поле на ядрено облъчване. Така в метала започва ядрен полуразпад, който приключва окончателно в организма на отровения. Тежкият метал се разпростира в кръвта, а от там по цялото тяло. Нервните центрове се нарушават и започват първите симптоми на така наречения „ефект на облъчване”. Процесът е необратим – изгаряне на лигавицата на стомашно-чревния тракт, висока температура, силно главоболие, сърдечна аритмия, образуване на гнойни мехури по кожата, окапване на косата, отслабване на зрението. С други думи видимо остаряване за броени дни. Това е целувката на Любянка, която пръв изпитва на гърба си капитана на държавна сигурност през 1954 Николай Хохлов. Той получава специалната задача да отрови антисъветския отстъпник Георгий Околович. За целта е снабден със специален безшумен пистолет прикрит под формата на кутия цигари. Мястото е Германия. Хохлов се среща с целта си, но веднага разкрива мисията си пред Околович, а на следващия ден на специална пресконференция подробно описва механизма на работа на тайното оръжие. Какви са мотивите на Хохлов за подобно предателско поведение, е въпрос на догадки, но това му навлича сблъсък с целувката на Любянка. Въпреки това той успява да оцелее и през 2004, вече 82-годишен застава пред микрофона на руската журналистка Анна Политковская, на която разкрива част от тайните отрови на специалните руски политически химични лаборатории. Година по-късно при едно пътуване до Беслан, някой ще се опита да сплаши Политковская с подобен коктейл от талий подложен на ядрен разпад. Но… преди това на 21 юни 2003 Юрий Шчехочихин ще се окаже в Правителствената болница. Изпаднал в кома, той е приет там по спешност. Само за 7 дена журналистът остарява пред лицата на медицинските служители и семейството си, а на 3 юли апаратът поддържащ изкуствено живота му е спрян. Час на смъртта 21,30. Причини: тежка остра интоксикация.

Следват 6 години разследвания относно смъртта на Юрий Шчехочихин по настояване както на семейството му, така и на редакцията на „Новая газета” и негови правителствени колеги. На 9 април 2009 прокуратурата изпраща телеграма на семейство Шчехочихин със заветния текст – разследването е преустановено поради липса на доказателства за евентуална предумишлена смърт. Според официалния доклад на съда – смъртта е предизвикана от това, че в организма е попаднало неизвестно на медиците вещество, предизвикало тотална алергия. А един от лекуващите лекари бързо оповести – тази смърт няма никакво отношение към криминалните прояви.

Епилог

Резултатите от направената аутопсия, както и данните от биопсията и хистологичното изследване са засекретени на 4 юли. Всички молби на семейството за получаване на документацията, както и тъканни проби, които да предоставят на независими изследователи са отхвърлени все с думите: Медицински изследвания показват, че не е имало наркотици, психотропни, силни отрови и тежки метали в организма на починалия. Въпреки това отказът е категоричен. А светът въздиша: Безнаказаността се превръща в норма на живот в Русия. А от сцената се разнася глас и произнася любимия стих на Шчехочихин:

На съд печален тръгвайте след мен!

На дрязгите ви дойде мирен край,

но в облаци е идващият ден,

защото досега светът не знай

любов по-чиста и съдба по-клета

от тези на Ромео и Жулиета!

Завеса.

Advertisements